Р Е Ш
Е Н И
Е
№ 7
гр. Първомай, 22.01.2015 г
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН
СЪД – ГР. ПЪРВОМАЙ, втори съдебен
състав, в публично заседание на двадесет и втори декември две хиляди и
четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: София Монева
при секретаря Петя Монева,
като разгледа докладваното от
съдията гр. дело № 326 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявен е иск, правно квалифициран по чл. 422 ал. 1 във
вр. с чл. 415 ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 92 ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът «РАЙФАЙЗЕНБАНК
/БЪЛГАРИЯ/» ЕАД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. *** представлявано от Изпълнителния директор А.В.А. и
прокуриста М.Т.П., чрез пълномощника си юрисконсулт Е.Д.Я.,***, моли съда да постанови решение, с което
да признае за установено, че ответниците
Й.Й.К., с ЕГН: **********, с посочен адрес:***, Д.И.К., с ЕГН: **********, с
посочен адрес:*** и Х.Г.И., с ЕГН: **********, с посочен адрес:***, дължат солидарно плащането на сумата от
9 509, 22 лева, съставляваща наказателна лихва /неустойка/, начислена за
периода от 15.09.2011 г. до 20.11.2013 г. /вкл./ за забава на дължими анюитетни
вноски по Договор за банков кредит № 44162/24.01.2008 г., за изпълнението на
която са издадени Заповед № 257/22.11.2013 г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. дело № 470/2013
г. по описа на Районен съд – гр. Първомай, ІІ гр. състав и изпълнителен лист.
Банковата институция
извежда претенцията си в качеството на изправна страна по Договор за банков
кредит № 44162/24.01.2008 г. /Договора/ и Общите си условия за предоставяне на
Микро кредити /т. нар. Общи условия/,
по силата на които отпуснала на ответника Й.Й.К., с ЕГН: ********** банков
кредит в размер на 35 525, 00 лева, целево предназначен за оборотни средства за
дейността й на земеделски производител и усвоен по разкрита на името й банкова
сметка ***: ***. За погасяването му, разсрочено на осемдесет и
четири равни анюитетни вноски – всяка с размер от 644, 34 лева и падеж на 15-то
число от съответния месец в рамките на период от 15.02.2008 г. до 15.01.2015
г., солидарно се задължили и ответниците Д.И.К., с ЕГН: ********** и Х.Г.И., с
ЕГН: **********, както и Н.Н.Г., с ЕГН: **********. На 23.04.2013 г. в причинна
връзка с констатирана хипотеза на неизпълнение по чл. 8 от Договора във вр. с
чл. 19 б. “А” от Общите условия, състояща се в неплащане на падежирали на
15.09.2011 г., 15.10.2011 г., 15.11.2011 г., 15.12.2011 г., 15.01.2012 г.,
15.02.2012 г., 15.03.2012 г., 15.04.2012 г., 15.05.2012 г., 15.06.2012 г.,
15.07.2012 г., 15.08.2012 г., 15.09.2012 г., 15.10.2012 г., 15.11.2012 г.,
15.12.2012 г., 15.01.2013 г., 15.03.2013 г. и 15.04.2013 г. /вкл./ месечни
вноски, на основание чл. 9 от Договора във връзка с чл. 20 т. 2 от Общите
условия банката осчетоводила предсрочна изискуемост на целия неплатен остатък
от вземането, инкорпориращ главница, начислена възнаградителна и наказателна
лихва, за което известила ответниците с надлежно връчени им чрез лицензиран пощенски
оператор “СТАР ПОСТ” ООД писма изх. № № 001-29781/01.04.2013 г.,
001-29782/01.04.2013 г., 001-29783/01.04.2013 г. и 001-29784/01.04.2013 г.
Кредиторът предявил вземанията си по реда на чл. 417 от ГПК, като по силата на
постановената в негова полза Заповед № 257/22.11.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. дело № 470/2013 г. по описа на Районен
съд – гр. Първомай, ІІ гр. състав и изпълнителен лист, ответниците били
задължени да платят солидарно следните суми, произтичащи от Договора за
кредит:
§ 21 222, 70 лева – изискуема главница;
§ 3 689, 78 лева – изискуема редовна
лихва, дължима за периода от 15.08.2011 г. до 22.04.2013 г. /вкл./;
§ 9 509, 22 лева – изискуема
наказателна лихва в размер на 48 %, дължима съгласно пункт 1.6. от Договора във
вр. с чл. 9 от Общите условия като обезщетение за забава при плащането на
непогасени суми по кредита за периода от 15.09.2011 г. до 20.11.2013 г., и
начислена върху непогасената главница на кредита /в т. ч. и непадежиралите
вноски/, включена в анюитетните вноски;
§ ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 22.11.2013 г. до окончателното изплащане на вземането и
§ 688, 43 лева – деловодни разноски за
платена държавна такса и
§ 794 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Ищцовото дружество
обосновава правния си интерес от установяване дължимостта на процесното
притезание с оглед своеверменно постъпилите в заповедното производство
възражения на ответниците длъжници по реда на чл. 414 от ГПК, с които същите
оспорили единствено вменения им дълг за заплащане на начислената наказателна
лихва и присъдените в тяхна тежест разноски по съразмерност с нейния размер.
В срока по чл. 131 ал. 1 от ГПК
ответниците чрез пълномощника си А.Г.А. при Пловдивска адвокатска колегия, със
служебен адрес: гр. ***, депозират общ писмен отговор, с който оспорват иска
като неоснователен и молят съда да го отхвърли. Противопоставят правоизключващо
възражение за нищожност на неустоечната клауза, от която ищцовото дружество
извежда претенцията си, с аргумент за уговарянето й в противоречие със закона и
добрите нрави по смисъла на чл. 9 от ЗЗД, както и възражение за изтекъл
преклузивен срок за ангажиране отговорността на ответниците – поръчители,
предвиден в чл. 147 ал. 1 от ЗЗД.
Страните ангажират писмени
доказателствени средства и претендират деловодни разноски съобразно представен
списък по чл. 80 от ГПК.
Редовно призовани в съдебно заседание страните чрез процесуалните си представители поддържат
становищата си, застъпени във фазата по размяна на книжа, като ищцовото
дружество доразвива доводите си в своевременно постъпила писмена защита.
При служебна проверка, включително и въз основа и на материалите
от приложеното ч. гр. дело № 470/2013 г. по описа на Районен съд – Първомай,
съдът констатира, че са изпълнени специалните кумулативно изискуеми процесуални
предпоставки за допустимостта на иска: 1/ издадена
за притезанието – предмет на иска - Заповед № 257/22.11.2013 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и
изпълнителен лист, които не са обезсилени с
влязъл в сила съдебен акт; 2/ наличие на оспорващи дълга възражения по
чл. 414 ал. 1 от ГПК, депозирани от ответниците в рамките на законоустановения преклузивен срок по чл. 414 ал. 2 от ГПК, и 3/ представяне
на доказателство за предявяване на разглеждания иск в рамките преклузивния
едномесечен срок по чл. 415 ал. 1 от ГПК.
След като прецени и обсъди
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази
наведените от страните доводи, съдът намира от фактическа страна следното:
Въз основа на констатирано и обявено
по реда на чл. 146 ал. 1 т. 3
и т. 4 от ГПК съвпадение във фактическите твърдения на страните,
кореспондиращо с данните от приложените към исковата молба и неоспорени писмени
доказателства, съдът приема за установено, че по силата на Договор за банков кредит №
44162/24.01.2008 г. /Договора/ и Общите условия на «РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/»
ЕАД за предоставяне на Микро кредити /т. нар. Общи условия/, посочената банкова институция – ищец отпуснала
на ответника Й.Й.К., с ЕГН: ********** банков кредит в размер на 35 525, 00
лева, целево предназначен за оборотни средства за дейността й като частен
земеделски производител и усвоен чрез безкасов банков превод по разкрита на
името й банкова сметка ***: на 24.01.2008 г. - в размер на 20 525, 00 лева
и на 25.01.2008 г. - в размер на 15 000 лева, данни за което се съдържат в
представените справка № 1 по чл. 366 от ГПК и извлечение изх. №
500-645/18.11.2014 г. за цялостното движение по сметката. Наред с
кредитополучателя за погасяването на кредита, разсрочено на осемдесет и четири
равни анюитетни вноски – всяка с размер от 644, 34 лева и падеж на 15-то число
на съответния месец в рамките на периода от 15.02.2008 г. до 15.01.2015 г.
/вкл./, солидарно се задължили и ответниците Д.И.К., с ЕГН: ********** и Х.Г.И.,
с ЕГН: **********, както и лицето Н.Н.Г., с ЕГН: **********. Обемът на
договорната им отговорност съгласно пункт 6 от договора съвпадал с този на
заемателя и инкорпорирал наред с анюитетните компоненти за главница и
възнаградителна лихва и дължимите суми за комисиони, такси, евентуална
наказателна лихва и разноски.
Съгласно пункт 10 от заемната
сделка страните постигнали съгласие при цялостно или частично неплащане на
което и да било парично задължение по договора в продължение на 90 дни от
падежа му, считано от 91-ия ден автоматично и без предизвестие да настъпва
предсрочна изискуемост на непогасената главница ведно с дължимите се такси,
разноски и лихви.
Хипотезите на неизпълнение и
неговите последици страните регламентирали в пункт 8 от договора, препращащ към
чл. 19 от Общите условия, които съгласно пункт 5 от договора контрагентите
безусловно приели за неразделна част от обвързващия ги контракт. Б. „А” на чл.
19 от Общите условия третирал като случай на неизпълнение непогасяването в срок
на която и да е погасителна вноска и/или дължима лихва по определения
погасителен план, а съгласно чл. 9 от Общите условия при забава в плащането на
дължими суми по главницата и/или лихвата кредитополучателят дължи на банката
наказателна лихва в размера по пункт 1.6. от договора – а именно 48 %, върху
цялата усвоена главница по кредита /в т. ч. и върху непадежиралите вноски/ за
времето на забавата до окончателното погасяване, изчисляема съобразно чл. 6 от
Общите условия при годишна база от 360 дни за реалния брой дни на ползване на
всяка сума по кредита /включително първия и без последния ден от този период/. По
силата на чл. 9 от договора, препращащ към подробната уредба на чл. 20 от Общите
условия, кредитодателят разполагал с право в ситуация на неизпълнение да
начислява посочената наказателна лихва, както и да трансформира в предсрочно
изискуем целия кредит.
След известен период на коректно
изпълнение на задълженията си в съответствие с погасителния план клиентът
преустановил престациите, последната от които датирала от 17.10.2011 г., и консумирал
хипотеза на неизпълнение по чл. 8 от договора във вр. с чл. 19 б. „А” от Общите
условия. На 23.04.2013 г. на основание чл. 9 от договора във връзка с чл. 20 т.
2 от Общите условия поради неплащане на падежирали на 15.09.2011 г., 15.10.2011
г., 15.11.2011 г., 15.12.2011 г., 15.01.2012 г., 15.02.2012 г., 15.03.2012 г.,
15.04.2012 г., 15.05.2012 г., 15.06.2012 г., 15.07.2012 г., 15.08.2012 г.,
15.09.2012 г., 15.10.2012 г., 15.11.2012 г., 15.12.2012 г., 15.01.2013 г.,
15.03.2013 г. и 15.04.2013 г. /вкл./, банката осчетоводила предсрочна
изискуемост на целия неплатен кредитен остатък, инкорпориращ главница в размер
на 21 222, 70 лева, начислена възнаградителна лихва в размер на
3 689, 78 лева и съответната по размер наказателна лихва, за което
известила ответниците с надлежно връчени им чрез лицензиран пощенски оператор
“СТАР ПОСТ” ООД писма, както следва:
§ писмо изх. № 001-29781/01.04.2013 г., адресирано
до ответника Й.Й.К., получено лично на 23.04.2013 г. съгласно представен
заверен препис на разписка № 9000832642;
§ писмо изх. № 001-29782/01.04.2013 г., адресирано
до ответника Д.И.К., получено лично на 23.04.2013 г. съгласно представен
заверен препис на разписка № 9000832711;
§ писмо изх. № 001-29784/01.04.2013 г., адресирано
до ответника Х.Г.И., получено лично на 23.04.2013 г. съгласно представен
заверен препис на разписка № 9000832712.
Позовавайки се на настъпила и
обявена на 23.04.2013 г. предсрочна изискуемост на вземанията си, на основание
чл. 60 ал. 2 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/ във вр. с чл. 417 т. 2 от
ГПК и въз основа на извлечение от счетоводна книги изх. № 500-761/21.11.2013 г.
неудовлетвореният кредитор сезирал Районен съд – Първомай със заявление вх. №
9968/22.11.2013 г., като по силата на издадените в негова полза Заповед № 257/22.11.2013 г. за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. дело №
470/2013 г. и изпълнителен лист, ответниците, както и третият съдлъжник Н.И.Г.,
били задължени да платят солидарно следните суми, произтичащи от кредитния
договор:
§ 21 222, 70 лева – изискуема главница;
§ 3 689, 78 лева – изискуема редовна
лихва, дължима за периода от 15.08.2011 г. до 22.04.2013 г. /вкл./;
§ 9 509, 22 лева – изискуема
наказателна лихва, дължима за периода от 15.09.2011 г. до 20.11.2013 г. /вкл./,
§ ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 22.11.2013 г. до окончателното изплащане на вземането и
§ 688, 43 лева – деловодни разноски за
платена държавна такса и
§ 794 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Според
заключението на изслушаната в хода на съдебното дирене съдебно-счетоводната
експертиза, което, преценено като компетентно, професионално и изчерпателно
изготвено, съдът кредитира изцяло, и което черпи данни от представена и
неоспорена справка за неустойка изх.
№ 500-645/18.11.2014 г., размерът на дължимата наказателна лихва за периода от 15.09.2011 г. до 20.11.2013 г. /вкл./ е
изчислен в отклонение от чл. 9 от Общите условия само върху непогасения остатък от главницата по заема и възлиза в размер на 9 509, 22 лева.
Видно от
материалите по приложеното ч. гр. дело № 470/2013 г. по описа на Районен съд –
гр. Първомай длъжниците Й.Й.К., Д.И.К. и Х.Г.И. оспорили дължимостта на
посоченото вземане, депозирайки възражения по чл. 414 ал. 1 от ГПК съответно с вх.
№ 3077/30.06.2014 г., 3079/30.06.2014 г. и 3080/30.06.2014 г. срещу заповедта
на незабавно изпълнение, връчената им на 16.06.2014 г. от Частен съдебен
изпълнител Тодор Луков с рег. № 820 с район на действие Окръжен съд – Пловдив
по изпълнително дело № 20148200400089 ведно с покани за доброволно изпълнение съответно
с изх. № № 5852/31.05.2014 г., 5853/31.05.2014 г. и 5855/31.05.2014 г. Известен
на 06.08.2014 г. за постъпилите възражения, на основание чл. 422 ал. 1 от ГПК в
законоустановения едномесечен срок по чл. 415 ал. 1 от ГПК заявителят предявил
иска – предмет на настоящото дело, за което своевременно представил надлежно
доказателство пред заповедния съд.
При
така установените правнозначими факти съдът по правилата на чл. 235 ал.
2 ГПК приема от правна страна следното:
Съществуването на процесното
притезателно материално право и респективно основателността на предявения иск са
обусловени от наличието на следните, подлежащи на установяване при условията на
пълно доказване, елементи от фактическия му състав: наличие на действително
договорно правоотношение между страните, от което произтича изискуемо
задължение за неустойка, обезпечаваща твърдяната форма на неизпълнение на главен
изискуем дълг.
Сключвайки процесния Договор за банков кредит № 44162/24.01.2008 г. в
предписаната от чл. 430 ал. 3 от ТЗ форма за действителност, страните са обвързани
от валидно облигационно
правоотношение, произтичащо от търговска съобразно обективния и субективния
критерий на чл. 1 ал. 1 т. 7 и чл. 1 ал. 3 от ТЗ сделка, по която с превода на заемната
сума по сметка на кредитополучателя, съгласно чл. 16 от Общите условия ищцовото
дружество се легитимира като изправна страна. Визираната облигационна връзка
генерира за всеки от ответниците идентично по обем и параметри задължение за
погасяване на кредита чрез периодични ежемесечни вноски, дължими в размер и
срокове, фиксирани в погасителния план – неразделна част от договора. Релевираното
от процесуалния представител на ответниците възражение за приложимост на чл.
147 от ГПК по отношение на ответниците Д.К. и Х.И., не се споделя от съда, тъй
като същите, подписвайки договора, са обективирали безусловното си съгласие да встъпят
в дълга на кредитополучателя, като солидарната им отговорност за вредите от
неизпълнението, за разлика от тази на поръчителя, не е акцесорна, а
самостоятелна.
Анализът на данните за
извършените погашения по кредита, съдържащи се в представените и неоспорени писмени доказателства - справка
№ 1 по чл. 366 от ГПК и извлечение изх. № 500-645/18.11.2014 г. за цялостното
движение по сметката на клиента, сочи, че просрочието стартира от вноската с падеж 15.09.2011 г., която,
както и всички последващи от погасителния план, остава неиздължена. Предвид
казаното се мотивира извод, че настъпила изискуемостта на всички вноски, чийто
падеж предхожда датата на осчетоводената предсрочна изискуемост.
Съдът служебно ревизира
предпоставките за издаване на заповед за незабавно неизпълнение на основание
чл. 417 т. 2 от ГПК в контекста на постановките на т. 18 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, като
констатира, че преди подаване на заявлението за издаване на заповедта за
незабавно изпълнение са
реализирани обективните договорни условия по чл. 10 от договора, относими към
настъпването и обявяването на предсрочната изискуемост, и че в
изпълнение на чл. 60 ал. 2 от ЗКИ банката – кредитор е упражнила правото си да трансформира кредита в предсрочно
изискуем, довеждайки волеизявлението си в указания смисъл до знанието на длъжниците
– ответници в настоящото производство.
Именно при хипотеза на забава, конкретно уредена в чл. 19
б. „А” от Общите условия, чл. 9 от същите предвижда задължение за заплащане на
наказателна лихва. Удостоверявайки изчерпателна информация за нейното основание
и размер, представеното пред заповедния съд извлечение от счетоводни книги изх. № 500-761/21.11.2013 г. е
удовлетворявало изискванията на чл. 417 т. 2 от ГПК за уважаване на заявлението на банковата институция както за
главницата и възнаградителната лихва, така и за заявената акцесорна претенция
за обезвреда при неизпълнение.
Доколкото основателността на
претенцията е предпоставена от съществуването на процесното задължение, ключов
за изхода на спора въпрос се явява този за действителността на клаузата на чл. 9 от
Общите условия във вр. с пункт 1.6. от договора, която се оспорва от страна на
ответниците с доводи за противоречието й с добрите нрави. Макар да се касае до търговска сделка, автономията на волята на съконтрахентите по нея също е
ограничена от забраната за накърняване на добрите нрави и визираното основание за нищожност намира приложение по аргумент на чл. 288 от ТЗ. Уредбата на неустойката в търговското право се
изчерпва с установената забрана по чл. 309 от ТЗ за намаляването й поради
прекомерност при
двустранни търговски сделки, възражение в който смисъл не се навежда в
настоящия процес и в съответствие с диспозитивното начало съдът не дължи
служебно произнасяне.
За пълнота следва да се посочи, че правната рамка на
процесния договор за кредит се регулира от разпоредбите на Раздел ІІІ от Глава
двадесет и осма на ТЗ, ЗКИ и 33Д. Същият
не попада под режима на Закона за потребителския кредит, в чиято Глава шеста се третират специални предпоставки
за недействителност, тъй като финансира с оборотен капитал дейността на
ответницата Й.К. в качеството й на земеделски производител. В посочената категория
§ 1 т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за подпомагане на земеделските производители /ЗПЗП/ класира физически и юридически лица, които произвеждат непреработена и/или
преработена растителна и/или животинска продукция и продукция от риба и
аквакултури, предназначена за продажба. Визираната стопанска активност
на кредитополучателя изключва качеството му „потребител” по смисъла на чл. 9 ал. 3 от Закона за потребителския кредит, на чл. 2 б. «Б» от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година
и на § 13 т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита
на потребителите, които въвеждат единен дефинитивен критерий за селекция
на субектите, чиито правоотношения регулират, изискващ
същите да договарят извън рамките на
своята професионална или търговска дейност.
Земеделската дейност, от своя страна, пояснена с § 1 т. 25 от ДР на ЗПЗП като производството на земеделски продукти,
включително прибиране на реколтата, добив на мляко, отглеждане и развъждане на
селскостопански животни за земеделски цели и/или поддържане на земята в добро
земеделско и екологично състояние, притежава характеристиките на професионално занятие и изключва възможността
осъществяващият го стопанин да се квалифицира като „потребител”.
В
съответствие със задължителната за настоящата инстанция съобразно чл. 130 ал. 2 от ЗСВ тълкувателна практика, обективирана в Тълкувателно решение №
1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK,
меродаван момент за преценка нищожността на неустоечната клауза поради
противоречие с добрите нрави е този на сключване на договора. Предвид казаното в разглеждания случай съдът
следва да подложи на анализ постигнатата между съдоговорителите неустоечна
уговорка, като изходи от многокомпонентната й формулировка, компилираща чл. 9 и
чл. 6 от Общите условия с пункт 1.6. от договора, и респективно следва да се
абстрахира от твърденията и констатациите за фактически приложения механизъм на
начисляването й от страна на кредитора при формиране на исковия размер,
разискван в представената справка изх. № 500-645/18.11.2014 г.
Съгласно чл. 9 от Общите условия страните са
постигнали съгласие при забава в плащането на дължими суми по главницата и/или
лихвата по кредита кредитополучателят да дължи на банката и същата да има право
да начислява съгласно чл. 20 т. 5 от Общите условия наказателна лихва,
фиксирана с пункт 1.6. от договора в размер на 48 %, върху цялата усвоена
главница по кредита /в т. ч. и върху непадежиралите вноски/ за времето на
забавата до окончателното погасяване. Бидейки акцесорна форма на договорна
отговорност, неустойката всякога е в зависимост от изпълнението на
главното задължение, независимо от диспозитивния характер на нормата на чл. 92
ал. 1 от ЗЗД,
тъй като изискуемостта на същото, наред с неговото пълно или забавено
изпълнение са елементи от фактическия състав на вземането за неустойка. В случаите на договорено изпълнение
на задължението на части,
обвързани с отделен срок за плащане, с изтичането му настъпва изискуемостта на конкретно падежиралата вноска и при
нейното неплащане
длъжникът изпада в забава по отношение
на нея, поради което само нейната стойност се явява базата за определяне размера на дължимата неустойка /в този смисъл т. 4 от Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г./. Цялото
непогасено задължение служи за основа при изчисляване на дължимата неустойка
единствено при настъпила предсрочна изискуемост.
Тъй като визираното разрешение произтича от
същността на неустойката като акцесорен дълг, коментираното
правило за базата при изчисляването й следва да се отнесе към всички сделки с
разсрочено изпълнение на задължението /Решение № 230 от 13.07.2011 г. на ВКС по т.
д. № 1088/2009 г., II т. о./, включително и към банковия кредит. Изхождайки от обезщетителната функция на неустойката, свързана с
възможността страните предварително да определят обезвреда за неизпълнението,
без да е необходимо същите да се доказват, така
постигнатата в чл. 9 от Общите
условия уговорка, предвиждаща като база за изчисляване на мораторната неустойка цялата усвоена главница, без да се държи сметка
за изпълнената и неизискуемата част на дълга,
противоречи на закона - чл. 92 от ЗЗД.
Базата за определяне на неустойката, предвидена в
чл. 9 от Общите условия, би намерила приложение единствено в случаите на
настъпила предсрочна изискуемост на цялото задължение, по което изобщо не е реализирано
погасяване, но доколкото граматическата формулировка на клаузата не диференцира
отделни хипотези, същата, тълкувана в съответствие с критериите на чл. 20 а от
ЗЗД, разкрива общата воля на страните уговорката да се прилага при всички
варианти на забавено изпълнение. По изложените съображения в частта, която чл.
9 от Общите условия предвижда като база за изчисляване на неустойката цялата
усвоена главница, без от същата да се приспаднат вече престираните и още
непадежиралите суми, следва да се счита за недействителна, което по аргумент на чл. 26 ал. 4 пр. І-во от ЗЗД не рефлектира върху валидността
на целия
контракт, а налага прилагане на законовата разпоредба на чл. 92 от ЗЗД.
Именно в контекста на произтичащата от чл. 92 от
ЗЗД база следва да се разисква съответствието на процесната неустоечна клауза с
добрите нрави като правнозначими морални норми. Разисквана в техния контекст, действителността
на коментираната уговорка предпоставя съответствието й с принципа на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване
като резултат от неравностойност
на насрещните престации.
Преценката за накърняване на пределите на
нравствената допустимост се ръководи от комплекс от примерно изброени в съдебната практика, включително и в цитираното Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г.,
критерии: естеството на обезпеченото с неустойка задължение /парично или непарично/ и неговият размерът; наличието на уговорени други обзпечителни правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и начина на определянето й – като глобална сума или като процент от
главницата, базата на начисляването й, вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди. При съпоставянето на
съдържанието на процесната клауза за неустойка по ставка, начин на изчисляване и база с така посочените показатели, съдът намира, че към датата на сключването на кредитния договор, същата е уговорена в рамките на свободата на договаряне по начин, кореспондиращ с функциите й да гарантира и
стимулира коректното изпълнение на поетите задължения,
да осигури обезщетяването на кредитора за евентуалните
вреди при забава, както и да санкционира неизправния длъжник.
Съдът не възприема доводите за нищожност, изведени
от уговорения процент на неустойка от 48 % и от липсата на определен краен срок за
начисляването й. Дневната й величина,
изчислена при утвърдената с пункт 6 от Общите условия годишна база от 360 дни дори
в най-неблагоприятната за длъжниците хипотеза – а именно забава на целия
кредитен размер, възлиза на 0, 13 % от него, или 47, 37 лева, и съвсем не
предпоставя морално недопустима нееквивалетност на
насрещните престации, създаваща
условия за неоснователно обогатяване на кредитора в противоречие с принципа на
справедливостта. Следва да се отчете обстоятелството, че макар дължима при забава
на всеки от компонентите на анюитетната вноска, като база за начисляването й е
предвидена единствено главницата, а не и възнаградителната лихва. Доколкото
нарастването на неустоечната сума е поставена в зависимост от поведението на
длъжника, липсата на предвиден краен срок за дължимостта й, също не обосновава
твърдяният порок /в този смисъл Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г./.
Формирайки извод за доказаност на елементите от фактическия състав на претендираното притезание, съдът при определяне на размера на вземането се основава на доказателствата за продължителността на забавата и заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза, което отчита меродавната в съответствие с чл. 92 от ЗЗД база за изчисляване на неустойката – а именно непогасената и изискуема главница, както начина на изчисляването й в съответствие с чл. 9 във вр. с чл. 6 от Общите условия, предписващ годишна база от 360 дни за периода на забавата, включително първия и без последния. Според така коментираното заключение общият размер на неустойката, дължима се за периода на просрочието, стартиращ от падежната дата на отделните непогасени вноски или респективно от датата на предсрочната изискуемост и окончаващ на 20.11.2011 г. /вкл./, възлиза на 9 509, 22 лева, и предвид отсъствието на ангажирани доказателства сумата да е частично иили изцяло погасена, предяваният иск се преценя като изцяло основателен и доказан и следва да се уважи.
На
основание чл. 81 от ГПК и като сезиран да разгледа иск с правно основание по
чл. 422 ал. 1 във вр. с чл. 415 ал. 1 от ГПК, съдът следва да се произнесе за разпределяне
отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство.
С
оглед изхода на делото и на основание чл.
78 ал. 1 от ГПК ответниците следва да бъдат осъдени да репарират разноските на
ищцовото дружество, претендирани съобразно депозиран списък по чл. 80 от ГПК, както
следва:
§ в настоящото производство - в общ размер на 1 245,
65 лева, от които 190, 19 лева за довнесена
държавна такса, 805, 46 лева за юрисконсултско възнаграждение, дължимо се на
основание чл. 78 ал. 8 от ГПК и изчислено по реда на чл. 7 ал. 2 т. 3 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждение, и 250, 00 лева – внесен депозит за възнаграждение и разноски на
вещо лице за извършена съдебно-счетоводна експертиза;
§ в заповедното произвоство –
в общ размер на 415, 08 лева, от които 192, 76 лева за внесена първоначална
държавна такса съразмерно с претендираното с разглеждания иск вземане и 222, 32
лева – юрисконсултско възнаграждение, дължимо се на основание чл. 78 ал. 8 от
ГПК и изчислено по реда на чл. 7 ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждение съразмерно с
претендираното с разглеждания иск вземане
Мотивиран от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Й.Й.К.,
с ЕГН: **********, с посочен адрес:***, Д.И.К., с ЕГН: **********, с посочен
адрес:***, и Х.Г.И., с ЕГН: **********, с посочен адрес:***, дължат солидарно на «РАЙФАЙЗЕНБАНК
/БЪЛГАРИЯ/» ЕАД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано от Изпълнителния директор А.В.А. и
прокуриста М.Т.П., и по пълномощие от юрисконсулт Е.Д.Я.,***, плащането на сумата от 9 509,
22 лева, съставляваща наказателна лихва /неустойка/, начислена за периода от
15.09.2011 г. до 20.11.2013 г. /вкл./ за забава на дължими анюитетни вноски по
Договор за банков кредит № 44162/24.01.2008 г., за изпълнението на която са
издадени Заповед № 257/22.11.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. дело № 470/2013 г. по описа на
Районен съд – гр. Първомай, ІІ гр. състав и изпълнителен лист от 22.11.2013 г.
ОСЪЖДА Й.Й.К., с
ЕГН: **********, с посочен адрес:***, Д.И.К., с ЕГН: **********, с посочен
адрес:***, и Х.Г.И., с ЕГН: **********, с посочен адрес:***, да заплатят на «РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/» ЕАД, с ЕИК: ***,
със седалище и адрес на управление: гр. ****, представлявано от Изпълнителния директор А.В.А. и прокуриста М.Т.П., и по
пълномощие от юрисконсулт Е. Д.Я.,***:
§ сумата от 1 245, 65
лева – разноски в настоящото
производство за държавна такса, депозит по назначена съдебно-счетоводна
експертиза и юрисконсултско възнаграждение, и
§ сумата от 415, 08 лева - разноски
по ч. гр. дело № 470/2013 г. по описа на Районен съд – Първомай, ІІ гр. състав за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение съразмерно с претендираното с разглеждания иск вземане.
След влизане в сила на настоящото съдебно
решение ч. гр. дело № 470/2013 г. по описа на Районен съд – гр. Първомай, ІІ
съдебен състав, да се върне на състава ведно със заверен препис от решението.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Окръжен съд – гр. Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СМ/ВК
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/