Решение по Гражданско дело 313/2014г.

Р Е Ш Е Н И Е

№ 5

гр. Първомай, 22.01.2015 г

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

РАЙОНЕН СЪД – ГР. ПЪРВОМАЙ, втори съдебен състав, в публично заседание на двадесет и втори декември две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: София Монева

при секретаря Петя Монева,

като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 313 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са първоначално обективно кумулативно съединени искове с правно основание по чл. 422 ал. 1 във вр. с чл. 415 ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 9 от Закона за потребителските кредити /ЗПК/ във вр. с чл. 240 ал. 1 във вр. с чл. 79 ал. 1 от ЗЗД и по чл. 422 ал. 1 във вр. с чл. 415 ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 33 ал. 1 от ЗПК във вр. с чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът «БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС» ЕАД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, представляван от М.Ж.М.Ф., чрез пълномощника си в лицето на юрисконсулт Д.И.В., моли съда да постанови решение, по силата на което да признае за установено, че ответникът С.Г.Т., с ЕГН: **********, с посочен адрес: гр. ***, представлявана в настоящото производство от адв. С.С.М. при Пловдивска адвокатска колегия, със служебен адрес: гр. Първомай, ул. «Княз Борис І» № 1, дължи следните суми – предмет на Заповед № 168/16.06.2014 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. дело № 251/2014 г. по описа на Районен съд – гр. Първомай, І състав:

§ 1 122, 44 лева – главница, дължима по Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-01408671/26.06.2009 г.;

§ 254, 94 лева – надбавка по чл. 3 от посочения договор, покриваща разноските за подготовка и обслужване на кредита и печалбата на кредитора;

§ 390, 19 лева – обезщетение за забава, начислено върху оставащата непогасена главница по заема за периода от 05.07.2010 г. /настъпване на предсрочната изискуемост на кредита/ до 29.05.2014 г.,

§ ведно със законната лихва върху дължимите суми, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда, до окончателното им изплащане.

Ищцовото дружество отправя претенциите си в качеството на изправна страна по Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-01408671/26.06.2009 г., сключен с ответника С.Г.Т., с ЕГН: **********. Навежда фактически твърдения за предоставен й по силата на посочения договор паричен заем в размер на 2 000, 00 лева. С превеждане на кредитната сума по сметка на кредитополучателя заемодателят изпълнил задължението си съгласно чл. 1 от посочения контракт. След редовно издължаване на десет от уговорените в тежест на ответника общо двадесет месечни вноски – всяка по 148, 26 лева, калкулиращи дължимата главница и надбавката по чл. 3 от договора според инкорпорирания в него погасителен план, на 04.06.2010 г. клиентът преустановил престациите, като в причинна връзка с констатирано просрочие на две месечни вноски съгласно чл. 5 от договора на 05.07.2010 г. настъпила предсрочна изискуемост на целия неплатен остатък от вземането, възлизащ на 1 377, 38 лева.

Кредиторът пристъпил към принудително удовлетворяване на вземанията си по реда на чл. 410 от ГПК и по силата на издадена в негова полза Заповед № 168/16.06.2014 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 251/2014 г. по описа на Районен съд – гр. Първомай, І състав ответницата била задължена да заплати претендираните суми.

Ищцовото дружество обосновава правния си интерес от установяване дължимостта на процесните притезания с оглед своеверменно постъпило в заповедното производство възражение на длъжника по реда на чл. 414 от ГПК.

В срока по чл. 131 ал. 1 от ГПК ответникът чрез пълномощника си адв. С. С. М. при Пловдивска адвокатска колегия, със служебен адрес: гр. ***, депозира отговор, с който признава, че дължи плащане на главница по процесния кредит в размера до 822, 44 лева, като моли съда да отхвърли иска за разликата над посочения до пълния предявен размер като неоснователен, противопоставяйки правоизключващо възражение за частично плащане. Пледира неоснователност и на иска за сумата от 254, 94 лева, оспорвайки размера му с доводи за отсъствие на постигната между страните уговорка за начина на изчисляването на надбавката по чл. 3 от договора, както и за непоследователност при определяне на характера й в заявлението по чл. 410 от ГПК и в исковата молба. Наред с горното релевира правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност по отношение на акцесорната претенция за мораторна лихва за периода от 05.07.2010 г. до 29.05.2011 г.

Страните ангажират писмени доказателствени средства и претендират присъждане на сторените в настоящата инстанция разноски, като ищцовото дружество представя списък по чл. 80 от ГПК.

В съдебно заседание ищцовото дружество не делегира процесуален представител, като с постъпила в хода на процеса писмена молба вх. № 5818/19.12.2014 г. заявява позиция в подкрепа на исковите си претенции и развива съображения за несъстоятелност на оспорванията и възраженията, застъпени в отговора на исковата молба, които, от своя страна, ответникът лично и чрез процесуалния си представител поддържа.

При служебна проверка, включително и въз основа и на приложеното ч. гр. дело № 251/2014 г. по описа на Районен съд – Първомай, съдът констатира, че са изпълнени специалните кумулативно изискуеми процесуални предпоставки за допустимостта на исковете: 1/ издадена за притезанията – предмет на исковете - Заповед № 168/16.06.2014 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, която не е обезсилена с влязъл в сила съдебен акт; 2/ наличие на оспорващо дълга възражение, депозирано от ответника в заповедното производство по чл. 414, ал. 1 от ГПК в законоустановения преклузивен срок по чл. 414 ал. 2 от ГПК, 3/ предявяване на исковете и представяне на доказателства за така предприетото процесуално действие в рамките преклузивния едномесечен срок по чл. 415 ал. 1 от ГПК.

След като прецени и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази наведените от страните доводи, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

Въз основа на констатирано съвпадение във фактическите твърдения на спорещите, кореспондиращо с данните от приложените към исковата молба и неоспорени писмени доказателства, съдът приема за установено, че по силата на подписан между страните Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-01408671/26.06.2009 г. ищцовото дружество предоставило на ответницата заем в размер на 2 000, 00 лева. В изпълнение на задължението си по чл. 1 от посочения договор кредиторът наредил превод на визираната сума по банковата сметка на заемополучателя, който съгласно чл. 3 от същия контракт се ангажирал в сроковете, фиксирани в погасителния план, да погаси заема чрез плащането на двадесет месечни анюитетни вноски – всяка в размер на 148, 26 лева, включващ част от дължимата главница и надбавката по чл. 3 от договора, акумулираща, от своя страна, както разноските на кредитора по подготовка и обслужване на сделката, така и неговата търговска печалба.

В пункт 5 изр. ІІ-ро от заемния контракт страните постигнали съгласие при просрочване на две или повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората от тях, вземанията на кредитора да се считат предсрочно изискуеми в целия им размер, включително с всички договорени надбавки и с дължимото се обезщетение за забава.

В резултат на неритмични и частични плащания, реализирани в отклонение от погасителния график и продължили в периода и след падежната дата на последната вноска, клиентът престирал в полза на заемателя глобална сума, равняваща се десет от уговорените ежемесечни вноски и на част от единадесетата, падежирала на 04.06.2010 г.

Позовавайки се на настъпила на 05.07.2010 г. предсрочна изискуемост на вземанията си съгласно чл. 5 изр. ІІ-ро от договора в причинна връзка с отчетено просрочие на две последователни погасителни вноски с падеж съответно на 04.06.2010 г. и на 05.07.2010 г., със заявление вх. № 2799/12.06.2014 г. ищецът отправил искане на основание чл. 410 от ГПК, като по образуваното ч. гр. дело № 251/2014 г. сезираният Районен съд – Първомай издал Заповед № 168/16.06.2014 г. за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по силата на която ответницата бил задължена да заплати на кредитора, както следва:

§ сумата от 1 122, 44 лева, съставляваща непогасен остатък от главницата;

§ сумата от 254, 94 лева, съставляваща непогасен остатък от възнаградителната лихва, дължима се за периода от 04.06.2010 г. до 04.03.2011 г.;

§ сумата от 440, 19 лева, съставляща мораторна лихва за периода от 05.07.2010 г. до 29.05.2014 г.,

§ ведно със законната лихва върху дължимите суми, считано от 12.06.2014 г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда, до окончателното им изплащане, както и разноски за платена държавна такса в размер на 36, 35 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300, 00 лева.

Видно от материалите по приложеното ч. гр. дело № 251/2014 г. по описа на Районен съд – гр. Първомай, за подаденото от длъжника в заповедното производство възражение вх. № 3243/11.07.2014 г. по чл. 414 ал. 1 от ГПК срещу връчената му на 02.07.2014 г. заповед за изпълнение, заявителят бил надлежно известен на 28.07.2014 г., като в законоустановения едномесечен срок по чл. 415 ал. 1 от ГПК последният на основание чл. 422 ал. 1 от ГПК предявил исковете – предмет на настоящото дело, за което своевременно представил надлежни доказателства пред заповедния съд.

При така установените правнозначими факти съдът по правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК приема от правна страна следното:

Съществуването на процесните притезателни материални права и респективно основателността на предявените искове е обусловена от наличието на следните, подлежащи на установяване при условията на пълно доказване елементи от фактическия им състав: наличие на действително договорно правоотношение между страните, по силата на което в полза на ищеца срещу ответника са възникнали изискуеми задължения с претендираните основания и размери.

Въз основа на Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-01408671/26.06.2009 г., чиито форма и съдържание удовлетворяват императивните изисквания на чл. 6 ал. 2 и чл. 7 от приложимия в настоящата хипотеза Закон за потребителския кредит /отм., ДВ, бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./, сключилите го правни субекти са взаимно обвързани от валидно облигационно правоотношение по заем за потребление по смисъла на чл. 240 ал. 1 от ЗЗД със специфичните характеристики по чл. 4 от ЗПК /отм./, по което ищцовото дружество, превеждайки заемната сума по сметка на кредитополучателя, съгласно чл. 3 от договора се легитимира като изправна страна. Визираната облигационна връзка генерира за ответника задължение за погасяване на кредита чрез периодични ежемесечни вноски, дължими в размер и срокове, фиксирани в погасителния план – неразделна част от договора. С подписване на материализиращото го писмено съглашение, заемателят е обективирал безусловното си съгласие с всички негови клаузи, сред които и тази по пункт 3. Според същия всяка погасителната вноска инкорпорира надбавка, покриваща разноските на кредитора по подготовка и обслужване на сделката, и определена добавка, съставляваща търговската му печалба, като именно предназначението им да възмездят заемодателя за опериране с финансовия му актив през съответния договорен период квалифицира коментираните компоненти като възнаградителна лихва. В настоящата хипотеза съдът формира извод и за действителността на уговорката за дължимостта й, доколкото в изпълнение на императива на чл. 240 ал. 1 от ЗЗД и в съответствие с изискванията на чл. 7 т. 4 и т. 6 от ЗПК /отм./ в писмения акт на сделката е документирано както основанието й - чрез клаузата по пункт 3, така и нейният размер, определяем чрез фиксираните в договора величини на чистата стойност на кредита (подлежаща на получаване главница на кредита) и на общата му стойност по смисъла на § 1 т. 1 от ДР на ЗПК /отм./, както и чрез информацията, фигурираща в графа «Оставаща главница» на погасителен план. По изложените съображения за правната характеристика на коментираната надбавка по чл. 3 съдът не споделя изтъкнатия от ответника довод, извеждан от допуснатите от ищцовото дружество различията в терминологично отношение.

Според придружаващата исковата молба справка за извършените от потребителя погашения по кредита, достоверността на която не е оспорена, просрочие в плащанията се констатира още по отношение на първите две погасителни вноски. Горното налага извод за настъпила съгласно чл. 5 изр. ІІ-ро от договора предсрочна изискуемост на остатъчните задължения още към датата на падежа на втората по ред вноска от погасителния план – а именно 04.09.2009 г.

Клаузата за автоматична предсрочна изискуемост при сбъдване на определени условия, включена в договор за заем за потребление, не противоречи на свободата на договаряне по чл. 9 от ЗЗД. Както се застъпва в задължителното за настоящата инстанция Решение № 99/01.02.2013 г. по т. дело № 610/2011 г. по описа на ВКС, ТК, І отделение, за разлика от приложимия при банковия кредит чл. 432 от ТЗ уредбата на заема за потребление в ЗЗД и в Закона за потребителския кредит /отм./ не третира последиците при предсрочна изискуемост на задължението за връщане на заетата сума. С договора за заем по чл. 240 от ЗЗД заемодателят предава в собственост на заемателя пари срещу задължението на последния да върне на падежа заетата сума ведно със съответната възнаградителна лихва, ако дължимостта й е писмено уговорена. По силата на чл. 70 ал. 1 от ЗЗД срокът се смята уговорен в полза на длъжника, ако не следва друго от волята на страните или от естеството на задължението, като съгласно ал. 3 от същия член при лихвоносно парично задължение длъжникът може да плати преди срока и да приспадне лихвите за времето до края на срока. Липсата на изрична уговорка между страните за това, в чия полза е уговорен срокът и включването на клауза за възможност за предсрочно погасяване на задължението с приспадане на лихвите до края на срока, сочат на приложение на общото правило на чл. 70 ал. 1 от ЗЗД. Уговореният срок в полза на длъжника лишава кредитора от възможността да иска изпълнение преди срока, но изгубването на преимуществото на срока в съответствие с общата разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД има за последици изискуемост на задължението и право на кредитора да предприеме действия за принудителното му удовлетворяване. В настоящата хипотеза ищцовото дружество е пристъпило към съдебна реализация на вземанията си едва на 12.06.2014 г., сезирайки Районен съд – Първомай със заявление вх. № 2799/12.06.2014 г. за издаване на заповед за изпълнение, в което се позовава на предсрочна изискуемост, настъпила на 05.07.2010 г. Тълкуването на възприетата от сраните в чл. 5 изр. ІІ-ро от договора формулировка: „.., вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер” дава основание да се приеме, че при наличие на договорените в текста предпоставки предвидените в него санкционни последици настъпват автоматично и извън волята на страните. Предсрочната изискуемост предизвиква качествена промяна в отношенията им, тъй като длъжникът се лишава от преимуществата на срока, а в патримониума на кредитора възниква правото да изисква изпълнение, упражняването на което е предоставено изцяло в негова оперативна дискреция. С клаузата на пункт 5 изр. второ страните са възприели единствено обективния факт на забавата като условие за настъпване на предсрочна изискуемост, фиксирайки и нейната дата, което, от своя страна, изключва възможността определянето й да се подчинява на субективно обусловен произволен избор на кредитора. Още повече че не се навеждат твърдения или доказателства кредитодателят да е реализирал правомощието си по пункт 6 от договора за отлагане на падежите чрез съответно анексиране на сделката в изискуемата се от чл. 6 ал. 4 от ЗПК /отм./ и от пункт 14 от договора форма за действителност. Предвид гореизложеното възприетата от ищцовото дружество дата на предсрочна изискуемост не обвързва съда, който формира изводите си по спора, третирайки за меродавна датата 04.09.2009 г.

Макар ищцовото дружество да не ангажира доказателства за предхождащ завеждането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда и доведен до знанието на ответника свой акт по обявяване на непогасения остатък от заема за предсрочно изискуем, настоящият съдебен състав счита, че пропускът на длъжника да внесе своевременно и в пълен размер две последователни погасителни вноски, е необходимо и достатъчно условие да катализира санкционната клауза на чл. 5 изр. ІІ-ро от договора и да обуслови настъпване на предсрочната изискуемост на неплатения анюитетен остатък и без изрично волеизявление в горния смисъл. Съдът намира за необходимо да посочи, че макар разрешаващи сходна хипотеза, постановките на т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, в конкретния случай са неприложими по следните съображения:

Цитираният тълкувателен акт разглежда вземане, произтичащо от договор за банков кредит, като заключава, че предсрочната му изискуемост настъпва с неплащането или при настъпване на съответни обстоятелства едва след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката - кредитор по реда на чл. 418 във вр. с чл. 417 т. 2 от ГПК и чл. 60 ал. 2 от Закона за кредитните институции. Становището си, че предпоставките по чл. 418 от ГПК за постановяване на незабавно изпълнение са налице, ако получаването на волеизявлението от длъжника предхожда по време подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, ВКС мотивира с употребата на минало страдателно причастие "обявен" в разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ и съответно с изискването за удостоверяване на изискуемостта по чл. 418 ал. 3 от ГПК.

Ищцовото дружество се категоризира като небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ал. 1 от Закона за кредитните институции, която посочената разпоредба дефинира като лице, различно от кредитна институция и инвестиционен посредник, чиято основна дейност е извършване на една или повече от дейностите: 1. по чл. 2, ал. 2, т. 1, 2, 6 - 13 от ЗКИ; 2. придобиване на участия в кредитна институция или в друга финансова институция; 3. отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

В отличие от кредитните институции /банките/ финансовите такива могат да осъществяват ограничен обем банкови дейности, което оправдава и нормативното разрешение същите да не подлежат на лицензионен режим и дейността им да се урежда с подзаконов акт – Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции /обн., ДВ, бр. 36 от 15.05.2009 г./, издадена от БНБ.

Стопанската активност на финансовите институции не е подчинена на Закона за кредитните институции и респективно неговият чл. 60 ал. 2 се явява неприложим за тях. Въведеното с този текст изискване демонстрира подчертана взискателност към предпоставките, при които банките кредитори биха могли да пристъпят към принудително удовлетворяване чрез способа на незабавното изпълнение по реда на чл. 418 от ГПК. Доколкото обаче небанковите финансови институции не фигурират сред лимитативно предвидените в чл. 417 т. 2 субекти, изведените по тълкувателен път от чл. 60 ал. 2 от ЗКИ предпоставки за издаване на заповед за незабавно изпълнение, залегнали в т. 18 от Тълкувателно решение № 4, следва да се прилагат единствено досежно вземания, произтичащи от договори за банкови кредити, без да засягат заемните съглашения, по които в позицията на кредитодател се изявяват небанкови субекти от категорията на ищцовото дружество.

Правната рамка на сключваните от тях договори за кредит обхваща нормите за заема за потребление в Закона за задълженията и договорите и тези на действащия Закон за потребителския кредит, а в разглеждания случай – тези на отменения Закон за потребителския кредит, като извън нея остават относимите към банковото кредитиране разпоредби на чл. 430 – чл. 432 от ТЗ. Поради неприложимост на чл. 60 ал. 2 от ЗКИ в отношенията на небанковите кредитодатели с техните клиенти липсва нормативна опора за настъпване на последиците й да се въвеждат допълнителни преюдициални условия извън договорно утвърдените, поради което механична аналогия с трактовката на т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК не следва да се допуска.

В настоящата хипотеза, подавайки заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, ищцовото дружество се позовава на предсрочна изискуемост, като съдът счита, че предвид гореизложените фактически констатации за спиране на плащанията предпоставките за настъпването й, договорени в чл. 5 изр. ІІ-ро от договора, са реализирани и към датата на падежа на втората просрочена вноска – 04.09.2009 г. ответникът е изгубил преимуществото на срока като санкция за неговата неизправност, а в полза на кредитодателя е възникнало правото да претендира изпълнение на задълженията по реда на чл. 410 от ГПК във вида и размера, които биха имали при законосъобразно развитие на облигационната връзка, и в частност - като изисква престиране и на непадежиралите към този момент анюитетни вноски, инкорпориращи главница и надбавка по чл. 3 от договора /възнаградителна договорна лихва/.

Формирайки извод за доказаност на коментираните вземания по основание, съдът на основание чл. 162 от ГПК след аритметични пресмятания въз основа на величините, поместени в погасителния план, и на данните за извършените от потребителя плащания, съдържащи се в придружаващата исковата молба нарочна писмена справка, намира следното:

Показанията, отразени в графа „Оставаща главница” на погасителния план, позволяват да се изчисли съотношението главница – възнаградителна лихва във всяка от уговорените погасителни вноски, поради което становището за пропуск на кредитодателя да предостави в договора информация в указания смисъл, застъпено в отговора на ответника, не се споделя от съда.

Чрез посоченият аритметичен механизъм общият размер на непогасените вноски към приетата от съда дата на предсрочна изискуемост се калкулира на 2 816, 94 лева, от които 1 933, 42 лева съставляват компонента главница, а 883, 52 лева - възнаградителна лихва.

Според приложената към исковата молба справка в периода след настъпване на предсрочната изискуемост на кредита – 04.09.2009 г. до датата на приключване на съдебното дирене в настоящото производство ответникът е реализирал плащания, които, макар недостатъчни да удовлетворяват напълно притезанията, кредиторът не би могъл да откаже с оглед забраната на чл. 19 ал. 3 от специалния ЗПК /отм./, изключваща приложимостта на чл. 66 от общия ЗЗД. Сред тях с редуциращ дълга ефект фигурират и тези, които ответникът навежда като неотчетени при формиране на цената на исковете. За неоснователността на възражението му в указания смисъл свидетелства и обстоятелството, че сумата от 50, 00 лева, депозирана от длъжника след съдебното завеждане на претенциите пред заповедния съд по вносна бележка с УРН: 217VB-0000006684/28.07.2014 г., също е приспадната от страна на заемодателя, макар не от остатъка по главния дълг, а от размера на претендираната мораторна лихва. Съдът обаче счита, че погасителният ефект на коментираните транзакции е отчетен от кредитора в отклонение от клаузата по пункт 7 на договора, което в последен анализ рефлектира и върху размера на исковите претенции. Както вече бе посочено, предсрочната изискуемост предизвиква качествена трансформация в задълженията, тъй като не само лишава заемополучателя от преимуществата на отложеното изпълнение, но и заличава значението на уговорения погасителен план и кумулира предвидените в него и неплатени към датата на настъпването й месечни погасителни вноски в един общ дългов размер, диференциран единствено според вида на задължението - главница или надбавка по чл. 3. Предвид казаното погасителният ефект на всяко, реализирано след датата на предсрочната изискуемост, плащане следва да се обсъжда не в режима на погасителния план, който до тази дата е регулирал отношенията между страните, а в контекста на уговорките за погасителната поредност при частични плащания, диспозитивно уредена в чл. 76 от ЗЗД. С пункт 7 от договора страните са дерогирали приложимостта на законовото разрешение, предвиждайки, че: „Месечните погасителни вноски покриват компонентите на задължението в последователност главница, надбавка по чл. 3, обезщетение за забава по чл. 5 и разноски за събиране на вземането”. Макар клаузата да визира платежи, дефинирани като „месечни погасителни вноски”, същата намира приложение и досежно частични плащания, осъществени в ситуация на настъпила предсрочна изискуемост, доколкото коментираният договорен текст третира и задължения, произтичащи от забавено изпълнение.

Поредността, уговорена в пункт 7 от договора, компрометира становището на ищеца, че със сумата от 50 лева, която видно от представената към отговора вносна бележка с УРН: 217VB-0000006684/27.08.2014 г. е депозирана от кредитополучателя на 27.07.2014 г., следва да се редуцира размера на претендираната мораторна лихва.

Изхождайки от гореизложеното, съдът намира, че общият размер на частичните плащания на длъжника, осъществени в периода след датата на предсрочната изискуемост – 09.04.2009 г. до приключване на съдебното дирене в настоящата инстанция, съобразени включително и по реда на чл. 235 ал. 3 от ГПК, възлиза на 1 489, 56 лева. Същият, бидейки недостатъчен да погаси напълно главното и акцесорните вземания на ищеца по договора, при поредността, установена в пункт 7 от договора, следва да се приспадне изцяло от неизплатения остатък от главницата, чийто размер към датата на предсрочната изискуемост възлиза на 1 933, 42 лева, а полученият след редукцията резултат от 443, 86 лева поради отсъствие на доказателства за погасяването му се преценя като дължим. Респективно до размера му исковата претенция се преценя като основателна и следва да се уважи. За разликата над посочената сума до пълният предявен размер искът следва да се отхвърли като неоснователен.

Доколкото частичните погашения не засягат надбавката по чл. 3 от договора /възнаградителната лихва/, същата се дължи в размера от 883, 52 лева, изчислен към датата на предсрочната изискуемост на кредита, но съдът, ограничен от диспозитивното начало, следва да присъди сумата до предела на пълния исков размер от 254, 94 лева.

Позитивното решение досежно главния иск предопределя идентично произнасяне на съда и по така предявения петитум за признаване съществуването на акцесорното вземане за обезщетение на вредите от неизпълнението на главното парично задължение, дължимо се съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК /отм./ и уговорено в чл. 5 изр. І-во от договора в размер на законната лихва, считано от деня на забавата. В конкретната хипотеза ищцовото дружество претендира обезщетение за забава за периода от 05.07.2010 г. до 29.05.2014 г., като на основание чл. 111, б. "в" ЗЗД вземането му за периода от 05.07.2010 г. до 29.05.2011 г. се явява погасено по давност, на която ответникът своевременно се е позовал с отговора си. В случаите, когато искът за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва е предявен след изтичане на три години от изискуемостта на главното вземане, се погасяват лихвите, които са били дължими преди тригодишния срок, броен ретроактивно от предявяване на иска. Вземането за лихви за период от три години преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, откогато на основание чл. 422 ал. 1 от ГПК се считат предявени исковете – предмет на настоящото производство, не се покриват от давността.

Тъй като ищцовото дружество е ограничило претенцията си единствено върху просрочения остатък от главницата, а ответникът е рамкирал възражението си за изтекла погасителна давност за периода от 05.07.2010 г. до 29.05.2011 г., съдът по реда на чл. 162 от ГПК с помощта на софтуерен калкулатор „Апис – финанси” изчисли размера на дължимото се обезщетение за забава в размер на законната лихва за всеки ден в периода от 29.05.2011 г. до 29.05.2014 г., като съобрази, че към 29.05.2011 г. непогасеният остатък от главницата възлиза на 943, 86 лева, а извършените в указания времеви интервал частични платежи редуцират дължимата главница и респективно след престирането им върху тях обезщетение не се начислява. За получения резултат от 218, 21 лева искът се явява основателен и следва да се уважи, а за разликата над него до пълния предявен размер от 390, 19 лева подлежи на отхвърляне.

Лихвоносният характер на уважените главни притезания в контекста на чл. 214, ал. 2 от ГПК овластява съда да признае съществуването и на претенцията за законната лихва върху дължимите суми, считано от 12.06.2014 г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, до окончателното им изплащане.

На основание чл. 81 от ГПК и като сезиран да разгледа искове с правно основание по чл. 422 ал. 1 във вр. с чл. 415 ал. 1 от ГПК, съдът следва да се произнесе по разпределяне отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство.

С оглед изхода на делото са налице предпоставките по чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК за ангажиране отговорността и на двете страни за разноски съразмерно с уважената и отхвърлена част от исковете. Ищцовото дружество депозира списък по чл. 80 от ГПК, видно от който отправя претенция за репариране на разноски за внесена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, сторени в настоящото и в заповедното производство, в общ размер на 750, 00 лева, от които в тежест на ответника следва да се присъди по съразмерност сумата от 487, 96 лева. Разноските на последния, от друга страна, се изчерпват с разход за адвокатско възнаграждение, заплатено според представения Договор за правна защита и съдействие от 03.11.2014 г. в размер на 300, 00 лева, 104, 00 лева от които подлежат на възстановяване от ищцовото дружество.

Мотивиран от горното, съдът

Р Е Ш И:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че С.Г.Т., с ЕГН: **********, с посочен адрес: гр. ***, представлявана по пълномощие от адв. С.С.М. при Пловдивска адвокатска колегия, със служебен адрес: гр. ***, дължи на «БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС» ЕАД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано от Изпълнителния директор М.Ж.М.Ф.и по пълномощие от юрисконсулт Д.И.В., плащането на следните суми – предмет на Заповед № 168/16.06.2014 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. дело № 251/2014 г. по описа на Районен съд – гр. Първомай, І състав:

§ 443, 86 лева – главница, дължима по Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-01408671/26.06.2009 г.;

§ 218, 21 лева – обезщетение за забава, начислено върху оставащата непогасена главница по заема за периода от 29.05.2011 г. /настъпване на предсрочната изискуемост на кредита/ до 29.05.2014 г.,

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска, предявен от «БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС» ЕАД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***представлявано от Изпълнителния директор М.Ж.М.Ф. и по пълномощие от юрисконсулт Д.И.В., срещу С.Г.Т, с ЕГН: **********, с посочен адрес: гр. ***, представлявана по пълномощие от адв. С.С.М. при Пловдивска адвокатска колегия, със служебен адрес: гр. ***, за признаване на установено, че последната дължи плащането на главница по Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-01408671/26.06.2009 г., в частта за разликата над уважения размер от 443, 86 лева до пълния предявен размер от 1 122, 44 лева.

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска, предявен от «БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС» ЕАД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано от Изпълнителния директор М.Ж.М.Ф.и по пълномощие от юрисконсулт Д.И.В., срещу С.Г.Т., с ЕГН: **********, с посочен адрес: гр. ***, представлявана по пълномощие от адв. С.С.М. при Пловдивска адвокатска колегия, със служебен адрес: гр. Първомай, ул. «Княз Борис І» № 1, за признаване на установено, че последната дължи плащането на обезщетение за забава върху оставащата непогасена главница по Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-01408671/26.06.2009 г. за периода от 05.07.2010 г. до 29.05.2014 г., в частта за разликата над уважения размер от 218, 21 лева до пълния предявен размер от 390, 19 лева.

ОСЪЖДА С.Г.Т., с ЕГН: **********, с посочен адрес: гр. ***, представлявана по пълномощие от адв. С.С.М. при Пловдивска адвокатска колегия, със служебен адрес: гр. Първомай, ул. «Княз Борис І» № 1, да заплати на «БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС» ЕАД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. представлявано от Изпълнителния директор М.Ж.М.Ф. и по пълномощие от юрисконсулт Д.И.В., сумата от 487, 96 лева – разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение по настоящото производство и по ч. гр. дело № 251/2014 г. по описа на Районен съд – Първомай, І гр. състав, съразмерно с уважената част от исковете.

ОСЪЖДА «БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС» ЕАД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***представлявано от Изпълнителния директор М. Ж.М.Ф. и по пълномощие от юрисконсулт Д.И.В., да заплати на С.Г.Т., с ЕГН: **********, с посочен адрес: гр. ***, представлявана по пълномощие от адв. С.С.М. при Пловдивска адвокатска колегия, със служебен адрес: гр. Първомай, ул. «Княз Борис І» № 1, сумата от 104, 00 лева – разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от исковете.

След влизане в сила на настоящото съдебно решение ч. гр. дело № 251/2014 г. по описа на Районен съд – гр. Първомай, І съдебен състав, ДА СЕ ВЪРНЕ на състава ведно със заверен препис от решението, и да се докладва за произнасяне по чл. 416 от ГПК.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр. Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

СМ/ВК

РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/