Р Е Ш Е Н И Е

№ 128

гр. Първомай, 29.12.2014 г

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

РАЙОНЕН СЪД – ГР. ПЪРВОМАЙ, втори съдебен състав, в публично заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: София Монева

при секретаря Петя Монева,

като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 302 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е иск, правно квалифициран по чл. 49 от ЗЗД.

Ищецът Д.А.С., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. П., ул. “***” № 4 чрез надлежно упълномощения си процесуален представител адв. П. И. Г. при Софийска адвокатска колегия, със служебен адрес: гр. С., ул. “****” № 1, ет. 3, моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника Областна дирекция на МВР – гр. Пловдив, представлявана от Директора П.Д.У.,***, да му заплати сумата от 350, 00 лева – съставляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от постановеното спрямо него Наказателно постановление № 260/21.06.2013 г., издадено от Началника на Районно управление “Полиция” – Първомай при ОД на МВР – гр. Пловдив, и отменено като неправилно с влязло на 22.05.2014 г. в сила Решение № *** г. по НАХД № **** г. по описа на Районен съд – гр. Първомай.

Ищецът излага фактически твърдения, че по силата на издадено срещу него Наказателно постановление № 260/21.06.2013 г. на Началника на Районно управление “Полиция” – Първомай при ОД на МВР – гр. Пловдив била ангажирана административнонаказателната му отговорност чрез санкционирането му с налагане на «глоба» в размер на 2 000 лева и «лишаване от правоуправление» за срок от две години, както и с отнемане на 12 контролни точки по реда на Наредба № Iз-2539/17.12.2012 г. на Министъра на вътрешните работи. Ищецът оспорил наказателното постановление пред Районен съд – Първомай, който разпоредил неговата отмяна с Решение № *** г. по НАХД № *** г., влязло в законна сила на 22.05.2014 г. Според ищеца в причинна връзка с така отмененото наказателно постановление същият претърпял имуществени вреди в размер на 350, 00 лева, съставляващи адвокатското възнаграждение, престирано от него в полза на договорния му пълномощник, осъществил процесуалното му представителство в протеклото съдебно производство пред Районен съд – гр. Първомай. Навежда доводи за наложителност на предоставената му правна помощ, без която не би бил в състояние да упражни пълноценно процесуалните си права и да съдейства за разкриване на обективната истина досежно правнорелевантните обстоятелства.

В срока по чл. 131 ал. 1 от ГПК ответникът депозира писмен отговор, с който оспорва иска като недопустим и неоснователен и моли съда да го отхвърли с аргументи за отсъствие на елементи от фактическия състав на претендираната деликтна отговорност, както следва: вина на служителите на ответната дирекция при констатиране на нарушението и при издаването на наказателното постановление, като техните действия се окачествяват като правомерни и законосъобразни; противоправност на процесното деяние; причинна връзка между издаденото и отменено наказателно постановление и твърдените вреди предвид диспозитивния характер на адвокатската защита в административнонаказателното производство, образувано по съзнателната инициатива на ищеца. При условията на евентуалност моли претенцията да се уважи само до размера на минималното възнаграждение за защита, предвидено като дължимо по дела от административнонаказателен характер съгласно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Отделно от горното противопоставя възражение по чл. 5 ал. 1 или алтернативо по чл. 5 ал. 2 от ЗОДОВ за недължимост или нямаляване на обезщетението, което съдът не е приел за разглеждане, доколкото възприетата правна квалификация на иска изключва приложението на ЗОДОВ.

Страните ангажират писмени доказателствени средства и претендират присъждане на сторените в настоящата инстанция деловодни разноски, за които ищцовата страна представя нарочен списък по чл. 80 от ГПК.

Редовно призовани в съдебно заседание, страните не делегират процесуален представител, като с писмена молба вх. № 5077/14.11.2014 г. пълномощникът на ищеца адв. П. И. Г. при Софийска адвокатска колегия заявява позиция в подкрепа на исковата претенция и застъпва становище, квалифицирайки съдържащите се в отговора на ответника оспорвания като несъстоятелни, в подкрепа на което навежда съображения, че ищецът е спрян за рутинна проверка от полицейските органи, без да е допуснал нарушение на правилата за движение, а административното производство е образувано въпреки липсата на подлежащ на санкциониране негов акт. Сочи аргументи и срещу възражението на ответната страна за прекомерност на заплатеното за защитата на ищеца по НАХД № *** г. по описа на Районен съд – Първомай адвокатско възнаграждение, считайки същото за съобразено с минималните прагове по Наредба № 1/2004 г.

Видно от фактическите твърдения, съдържащи се в исковата молба, съдът е сезиран с претенция за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, настъпили в причинна връзка с издадено на основание чл. 53 от ЗАНН от Началника на РУП – Първомай при ОД на МВР – гр. Пловдив и отменено като незаконосъобразно наказателно постановление, юриспруденциалният спор за чиято коректна правна квалификация - съответно по чл. 1 ал. 1 от ЗОДОВ или по чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД, е поставен за разискване по неприключило Тълкувателно дело № 2/2014 г., образувано с Разпореждане от 27.06.2014 г. на Председателите на ВКС и ВАС при следната формулировка: На кой съд са подсъдни делата по искове за вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, действия и бездействия по налагане на административни наказания? Подлежат ли на обезщетяване направените в тези производства разноски?, като разрешаването на посочените въпроси рефлектира върху разпределението на делата в съответствие с предметната компетентност на административните и граждански съдилища.

Доколкото съобразно постановките на Тълкувателно решение № 8 от 7 май 2014 г. на ВКС, ОСГТК първоинстанционният съд не разполага с правомощие да спира производството с аргумент, изведен от чл. 229 ал. 1 т. 4 от ГПК за наличие на висящо тълкувателно дело пред върховната инстанция по правен въпрос от значение за разглеждания спор, настоящият съдебен състав дължи надлежно произнасяне и намира, че е сезиран с иск с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД, което обуславя и положителна констатация за допустимостта му. В указания контекст съдът споделя застъпеното в съдебната практика и на двете висши съдебни инстанции становище, според което производството по ЗОДОВ не би могло да се развие по повод отмяна на наказателно постановление, тъй като издаването му не съставлява типична административна дейност по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ във вр. с чл. 203 и сл. АПК, а израз на специфична правораздавателна компетентност, вредите от която подлежат на репариране по общия исков ред.

След като прецени и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази наведените от страните доводи, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

От приложените към исковата молба и неоспорени писмени доказателства се установява, че с Наказателно постановление № 260/21.06.2013 г., издадено от Началника на Районно управление “Полиция” – Първомай при ОД на МВР – гр. Пловдив, оправомощен със Заповед № І з-1754/28.08.2012 г., въз основа на Акт /фабр. № 992015/ за установяване на административно нарушение № 260/14.06.2013 г., съставен от мл. автоконтрольор И. П. П. при РУП – Първомай, ищецът бил санкциониран за извършено административно нарушение по чл. 174 ал. 3 от Закона за движение по пътищата, като със същото му била наложена «глоба» в размер на 2 000 лева и «лишаване от правоуправление» за срок от две години, както и отнемане на 12 контролни точки по реда на Наредба № Iз-2539/17.12.2012 г. на Министъра на вътрешните работи. Ищецът оспорил наказателното постановление пред Районен съд – Първомай, който с доводи за недоказаност и незаконосъобразност разпоредил неговата отмяна с Решение № *** г. по НАХД № *** г., влязло в законна сила на 22.05.2014 г.

За осъществяване на процесуалното му представителство в хода на протеклото пред Районен съд - Първомай съдебно производство по НАХД № *** г. ищецът ангажирал адв. П. И. Г., вписана при Софийска адвокатска колегия и легитимираща се с писмено пълномощно от 08.10.2013 г. За оказаните адвокатски услуги ищецът заплатил на довереника си възнаграждение в размер на 350, 00 лева, в уверение на което по настоящото дело е депозиран заверен препис на Договор № 0382369/14.01.2014 г. за правна защита и съдействие, чиято автентичност не се оспорва от страна на ответника.

Разгледан по същество при така установените правнозначими факти, съдът по правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК намира предявения иск за неоснователен по следните съображения:

Отговорността по чл. 49 от ЗЗД възниква за чуждо виновно противоправно поведение и се отличава с обезпечително-гаранционната си функция. Пораждащият я фактически състав инкорпорира следните елементи: виновно противоправно деяние на прекия причинител, осъществено при или по повод изпълнение на възложена му от ответника работа, в причинна връзка с което ищецът е претърпял вреди.

Приетите по делото доказателствени средства разкриват, че в качеството си на надлежно овластен административнонаказващ орган при изпълнение на възложената му със Заповед № І з-1754/28.08.2012 г. работа Началникът на РУП – Първомай е издал Наказателно постановление № 260/21.06.2013 г., чиято незаконосъобразност и респективно противоправност е установена със задължителното за настоящата инстанция Решение № *** г. по НАХД № *** г. по описа на Районен съд – Първомай, като вината на посоченото длъжностно лице се презумира, доколкото не е проведено успешно обратно доказване, оборващо законовото предположение на чл. 45 ал. 2 от ЗЗД. С доводи, че актът по заплащане на адвокатско възнаграждение за оказана правна защита и съдействие в производството по НАХД № *** г. по описа на Районен съд – Първомай е предизвикал отрицателна промяна в имуществената сфера на ищеца, намалявайки наличния му актив, визираната материална редукция притежава качествените белези на вреда по смисъла на чл. 49 и чл. 45 ал. 1 от ЗЗД.

В рамките на инициираното от ищеца административнонаказателно дело разноските му за адвокатско възнаграждение са останали невъзстановени, тъй като в посоченото производство същите не подлежат на присъждане. /В този смисъл Тълкувателно решение № 2 от 3.06.2009 г. на ВАС по тълк. д. № 7/2008 г./.

Преценката за неоснователност на процесната искова претенция съдът свързва с отсъствието на една от гореизброените кумулативно изискуемите предпоставки, пораждащи в тежест на ответника задължение за обезвреда – а именно: причинно-следствена връзка между поведението на прекия деликвент по издаване на незаконосъобразното наказателно постановление и настъпилото имуществено увреждане, тъй като, бидейки носител на доказателствената тежест, ищецът не е навел убедителни доказателства, от които да се изведе безсъмнен извод, че разискваното деяние е решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ и достатъчно условие за настъпване на вредоносния резултат.

Макар законосъобразността на санкциониращото ищеца наказателно постановление да съставлява главен предмет на протеклото административнонаказателно производство, издаването му не придобива качеството на фактор, непременно и закономерно водещ до претендираната вредоносна престация по следните съображения:

Съставлявайки упражняване на законни права, действията на ищеца по предприемане на съдебното оспорване, тези по ангажиране на юридически представител в рамките на образуваното дело, по което защитата му не е задължителна, възмездният елемент в договорните отношения с довереника му и размерът на евентуално уговореното адвокатско възнаграждение, са проява на диспозитивната дискреция на правоимащия и респективно на неговия личен волеви избор. Всяко от изброените действия интервенира в генерирания с издаването на наказателното постановление каузален процес по начин, представящ причинно-следствената верига като последователност от съзнателно обусловени и случайни поведенчески актове на конкретен субект, което не позволява развитието й да се характеризира като типично и закономерно при обичайно стечение на обстоятелствата.

Като аргумент в подкрепа на крайния извод на съда за неоснователност на предявената претенция следва да се наведе и обстоятелството, че след като процесуалният закон, регламентиращ производството, в което се преценя законосъобразността на наказателното постановление, не предвижда възстановяване на направените деловодни разноски при неговата отмяна, следва да се заключи, че същите остават окончателно в тежест на страната, която ги е направила, и не подлежат на репариране по друг законов ред.

Макар с оглед изхода на делото предпоставките по чл. 78 ал. 3 от ГПК да са реализирани, заявените в настоящото производство от ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение не следва да се присъждат, доколкото държавните учреждения и общините не фигурират сред субектите, ползващи се от привилегията на чл. 78 ал. 8 от ГПК субекти. /В този смисъл Определение № 329 от 2.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 79/2011 г., I г. о., ГК./

Мотивиран от горното, съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска, предявен от Д.А.С., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. П., ул. “***” № 4, представляван по пълномощие от адв. П. И. Г. при Софийска адвокатска колегия, със служебен адрес: гр. С., ул. “***” № 1, ет. 3, срещу Областна дирекция на МВР – гр. Пловдив, представлявана от Директора П.Д.У.,***, за заплащане на сумата от 350, 00 лева – съставляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от постановеното спрямо него Наказателно постановление № 260/21.06.2013 г., издадено от Началника на Районно управление “Полиция” – Първомай при ОД на МВР – гр. Пловдив, и отменено като неправилно с влязло на 22.05.2014 г. в сила Решение № *** г. по НАХД № *** г. по описа на Районен съд – гр. Първомай.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр. Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: /П/

СМ / НК