Р Е Ш Е Н И Е

 53

 

гр. Първомай, 30.05.2014 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

РАЙОНЕН СЪД – ГР. ПЪРВОМАЙ, ІІ състав, в открито съдебно заседание на тридесети май две хиляди и четиринадесета година, в състав

 

Председател: София Монева

Секретар: Мария Запрянова,

като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 35 по описа на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Предявени са обективно кумулативно съединени искове – а именно иск с правно основание чл. 79 ал. 1 във вр. с чл. 240 ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ и частичен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.

Ищецът Д.В.Г., гражданин на Б., роден на *** г. в гр. А, Б., със статут на постоянно пребиваващ в Република България чужденец, с ЛНЧ: ********** чрез упълномощения си процесуален представител адв. И.Н.Н. моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника П.Н.Д., с ЕГН: ********** *** да му заплати сумата 1546 лева, представляваща невърнат паричен заем по Договор за заем от 03.01.2013 г. с падеж на връщане 31.01.2013 г., както и сумата от 1250 лева, представляваща част от дължимата за периода от 01.02.2013 г. до 19.01.2014 г. /352 дни/ неустойка в общ размер на 1 632, 58 лева по съображения, изложени в исковата молба и поддържани в съдебно заседание.

Ищецът депозира писмени доказателства и претендира присъждане на разноски в настоящото производство.

В срока по чл. 131 ал. 1 от ГПК ответникът не е подал отговор, не е взел становище по иска, не е противопоставил възражения, не е оспорил истинността на представеното от ищеца писмено доказателство, не е посочил и представил доказателства и не е упражнил правата си по чл. 133 ал. 1 от ГПК.

В съдебно заседание ответникът чрез процесуалния си представител адв. Т.С.И., без да навежда доказателства, излага становище в насока основателност на иска по чл. 240 ал. 1 от ЗЗД в пълния му размер, като оспорва единствено размера на този по чл. 92 ал. 1 от ЗЗД с мотиви за прекомерност на неустойката, и моли за присъждане на същата в размер не по-голям от 150-200 лева по преценка на съда.

След като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед наведените от молителя доводи, съдът намира за установено следното:

Не се спори по делото, а и от представеното към исковата молба и прието от съда писмено доказателство е видно, че на 03.01.2013 г. страните са сключили писмен Договор за заем, по силата на който ищецът Д.В.Г. – гражданин на Белгия, от една страна като “Заемодател”, е предоставил на ответника П.Н.Д., от друга страна като “Заемател”, паричен заем в размер на 1 546 лева. Последният се зъдължил да върне заемната сума в срок до 31.01.2013 г., като реалното й получаване в деня на сделката удостоверил с парафирането на посочения контракт, на който страните придали качеството и на разписка.

В чл. 3 на коментирания договор била регламентирана уговорка, според която при просрочване и неплащане на главницата, както и при неизпълнение на което и да било договорно задължение на заемополучателя, “заемодателят начислява без предизвестие и без предупреждение неустойка с правно основание по чл. 92 от ЗЗД в размер на 0,3 % лихва на ден върху дължимата сума, начиная от датата на забавата на главницата с настъпил падеж до изплащането й”.

Според неоспорените твърдения на ищеца въпреки настъпването на падежа ответникът не погасил задължението си, чието неизпълнение станало повод и за завеждане на разглежданата искова молба.

При така установената фактическа обстановка съдът намира предявените искове с горецитираната правна квалификация за доказани по основание и размер по следните съображения:

С подписването на горевизирания договор, чиято истинност и респективно доказателствена стойност не е дискредитирана в хода на делото, ищецът и ответникът са постигнали съгласие да сключат договор за заем за потребление по смисъла на чл. 240 ал. 1 от ЗЗД, според който заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Класифициран по правното си естество като реален договор, същият се счита сключен едва с действителното предаване на неговия веществен предмет от замодателя на заемополучателя. В настоящия случай освен факта на съгласуване на насрещните си волеизявления, с подписването на така кредитирания от съда с пълноправна формална доказателствена сила договор за заем, контрагентите документирали и факта на предаване на заемната сума, правният ефект на който се проявява кумулативно в два аспекта - генериране правните последици на контракта и същевременно изпълнение на едноименното задължение на заемодателя. С представянето на визирания договор ищецът е провел успешно главно и пълно доказване на правното основание, от което черпи материалната си легитимация и по двете си искови претенции, както и забавата на ответника, която съгласно чл. 84 ал. 1 от ЗЗД се счита настъпила от деня, следващ фиксираната за изпълнение точна дата. Тъй като ответникът не е оспорил твърдението на ищеца за абсолютна липса на изпълнение, а и доказателства в указаната насока не са ангажирани, съдът следва да приложи последиците от тежестта на доказване по чл. 154 ал. 1 от ГПК и да приеме за недоказано и респективно неосъществено длъжниково погашение.

Касателно исковата претенция за присъждане на начислената неустойка съдът счита, че с така приетия за установен факт на неизпълнение на главното договорно задължение на ответника е възникнало основанието и изискуемостта на вземането на заемодателя за неустойка в уговорения по пункт 3 от договора размер, за чието плащане също отсъстват доказателства по делото, а и възражения в указаната насока не се релевират. Макар при формулировката на коментираната неустоечна клауза да е допусната непрецизност, доколкото без логическа връзка с възприетия словоред е включена думата “лихва”, след тълкуване съобразно критериите на чл. 20 от ЗЗД, съдът счита, че действителната обща воля на страните несъмнено е била да уредят по реда на чл. 92 от ЗЗД последиците от евентуално неизпълнение вместо с възможната алтернатива по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД.

В изпълнение на служебното си задължение да следи за нищожността на коментираната клауза за неустойка поради противоречието й с добрите нрави съдът преценя, че същата е действителна и валидно обвързва страните, тъй като е уговорена като единствена форма на обезщетение за евентуално неизпълнение, като дневният й размер, предвиден в константна величина, не създава условия за неоснователно обогатяване и не обуславя извод за отявлена неравноценност спрямо насрещните задължения, която грубо да накърнява нормите на справедливост при договарянето. Претендираният с иска частичен размер на неустойката се формира от подневното й натрупване, поставено в зависимост единствено от волята и отговорността на неизправния длъжник. Тъй като чрез представяне на писмения договор, от който произтича клаузата за неустойка и от който е видно, че същата е уговорена като дължима именно при конкретно проявилата се форма на неизпълнение, ищецът е провел успешно доказване досежно елементите от фактическия състав и на това акцесорно вземане.

Относно релевираното от процесуалния представител на ответника едва във фазата на устните състезания възражение за прекомерност на претендираната от ищцовата страна неустойка, съдът не дължи произнасяне поради настъпване на процесуалната преклузия по чл. 133 ал. 1 от ГПК.

С оглед на изхода от спора ответникът следва да заплати на ищеца и направените разноски по делото в размер общо на 466, 84 лева, платени за държавна такса и адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от горното и на основание на основание чл. 235 съдът

 

Р    Е    Ш   И:

 

ОСЪЖДА П.Н.Д., с ЕГН: **********, с посочен адрес: гр.  П., обл. П., ул. ”***” № 10, ДА ЗАПЛАТИ НА Д.В.Г., гражданин на Б., роден на *** г. в гр. А., Б., със статут на постоянно пребиваващ в Република България чужденец, с ЛНЧ: **********, с посочен адрес: гр. П., ул. “***” № ***, ет. ***, офис № ***, както следва:

-                сумата от 1 250 лева – представляваща главница на невърнат паричен заем по Договор за заем от 03.01.2013 г. с падеж на връщане 31.01.2013 г., и

-                сумата от 1 250 лева, представляваща част от дължимата за периода от 01.02.2013 г. до 19.01.2014 г. /352 дни/ неустойка за неизпълнение в общ размер на 1 632, 58 лева, както и

-                направените по делото разноски в размер на 466, 84 лева – държавна такса и адвокатска възнаграждение.

            Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд – гр. Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

                                                                               РАЙОНЕН СЪДИЯ:  /П/

 

СМ / НК